ЛИТЕРАТУРА 15 февруари | четвъртък | 14.00 часа Унгарски културен институт

ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА УНГАРСКИЯ ПОЕТ И ПРЕВОДАЧ ЛАСЛО НАГИ

Представяне на поета преводач и рецитал със стихотворения на Ласло Наги

По повод 40 години от кончината на поета

Ласло Наги (17.07.1925–30.01.1978) е класик на унгарската литература, поет, преводач, художник, един от първите носители на Международна Ботевска награда и на орден "Кирил и Методий", превел над десет хиляди стиха от българската народна поезия и от български поети. Три пъти получава наградата "Атила Йожеф", отличен и с унгарската държавна награда "Кошут". Обновител на унгарската поезия със сложен метафоричен език. Поетът е автор на 24 книги. На български са издадени пет негови стихосбирки.

Ласло Наги пристига през 1949 г. със стипендия в България. Остава и твори две години, завладян от българската природа и поезия. По-нататък често посещава България със съпругата си, художничката Маргит Сечи. Ласло Наги е почетен гражданин на град Смолян.

С участието на литературоведа унгарист Йонка Найденова,студенти и преподаватели от специалност "Унгарска филология" (СУ "Св. Кл. Охридски"), ученици и преподаватели от 22 СУ "Георги С. Раковски".

 

Съвместна проява със специалност "Унгарска филология" и 22 СУ "Г.С. Раковски"

 

 

Марин Георгиев

ИСКАЗ*

В памет на поета Ласло Надь

 

1.

Извън селото – последна къща...

Стопанинът й се не връща.

И не връща....

 

2.

Последна къща по несвършващия път –

посреща първа, а последна те изпраща

не спират да вървят човекът  и светът –

и затова ли толкова са прашни?

Край този път и в този дом се е родил,

шептят си с небесата салкъмите на двора

и всичко пак си е

като преди

и само други, непознати – хората;

предишните, отсъствайки, присъстват,

тъй както в собствения дом е той

и от това е тишината гъста,

гъста

и тежка,-

както е при упокой...

 

3.

Така е свежо-жълта рапицата

като през месец май –

и май е! –

развява жълтите си букли,

закъдря облаче замаяно,

от пяната жълтъчна се излюпват патенца –

жълтури топчести – насам-натам щъпуркат,

в зеленото се гмуркат,

плакнат,

толкова е топло! -

а Бела Надь** в пръстта потънал,

да понагледа нивите, полека се надига –-

най-първо от калпака:

хълмът Шомло...

 

4.

Развяват зелени гриви

немирните жребчета – нивите,

същите, които нарисува,

някога, като дете.

Но то расте,

и все расте,

и щом порасне – отпътува,

пръсти вкопчило е в кончето

и препуска –

пътят чак пуши...

Пътят от него започнал е.

 

Затова и няма да свърши!

 

5.

Вино пият петдесет юнака

празна чашата те чака

вино пият горе на Балкана

Господ го разлива с кана

върховете с бели ямурлуци

от гърба си снеговете срутват

от нощта се срутва утрото

слънцето препъва се през буците

ту насам-натам заваля се

докато проходи най-накрая

от роса отръскват се ливадите

въздуха замрежват паяжини

вино пият петдесет юнака

на юнака чашата го чака

той далеч расте, под Шомло

той дори не подозира,

че което не си молил

май че то човекът стига.

Като пояс пътят му се вие

и разплита се заплита

чашата накрая ще изпие

дали иска тя не пита

 

7.

О този  гъши

мъхест

пух

така е мек

и лек

запушва най-изострения слух

до гуша чак  натъпква тишината

не – по-дълбоко, до ушите

и мракът нощем от това е глух

от пух по-леки - спите

и с гъши пух натъпкан е дюшека

възглавниците и юргана  –

високи, бой човешки, са леглата  –

о не – почти са до тавана

и пух ли къщите до покрива затрупва –

сякаш  че до века –

или пък снеговете,

и можеш да излезеш само през комина,

и те залива синьо-ледна светлината

да бъдеш здрав

и здрава да е и годината,

ала сега е нощ – все още нощ

озъбена, несвята

със студ – как реже той!  – по-остър и от нож,

нощта, в която се зачева,

и ще зачене и самата Дева...

О нощ! -

светът като заклан заспива –

но спи или умрял е –

отвсякъде от пух повит е

не могат да го стреснат

дори на Йерихон тръбите

пух,

лепкав пух

по-лек от  дух

след гъските се стеле, стеле

и пътищата им са бели, бели –

цял ден ли мелницата светлината мели –

разгракат ли се край реката

и разхвърчат ли се перата

кой би се осмелил в чували да събира

проточената бяла диря

не тя ли свети нощем

там горе, в пътя Млечен

и в бяло е светът облечен.

Но после, сипне ли зората,

разстелват го на гъските перата

че небосвода, той не може да заспи,

че Той – Той винаги отгоре бди

дори да се не виждат безсънните звезди.

- - - - - - .

Върху копа от пух – семейния креват

самият пух

потъваш,

спиш благат

не селянин –

аристократ!

 

8.

Тук всичко е на мястото си:

в небето – пух (или е облаче крилато?!),

в полята – нивите и вятърът,

накрая им – салкъми, брястове

пронизани от светлината –

тя сякаш е накъсала зеленото

ту купчина листа – ту слънце

и се промъкваш през тунелите им

нагоре, в синьото – без дъно е!

А долу – в улиците и ливадите –

клатушкат се едва стадата гъски

и крясъци издава бялото –

ту помирителни, ту пък насъскани –

и толкова е силна врявата,

че селянките сред нивята,

с лютива пот наместо грим,

избършат си с ръка челата,

па си намигнат със съдбата:

излишно е да биеш път до Рим,

когато си в самия Рим.

 

9.

Додето поглед стига и не стига

навред са те – далечините

далечини далечни толкова далечни,

че свикваш с тях и без да искаш

и от далечни – ставате си близки

и въздухът – стена прозрачна

помага дворовете да прекрачваш

да срязваш хоризонта – двор неограден

без синор да е твоят ден

и като къра да ти е познат

и този свят

и онзи свят

от теб живяното,

неизживяното

и изживяното преди

и от деди и прадеди

и не около оста си

земята се върти

тя в тебе се върти

ту студ – ту огън,

ту вода – ту пръст,

рождения и сватби, смърти

у теб се превъртяха – колко пъти? –

пак –

и пак! –

макар на ръст

и да не бе юнак...

 

10.

Кой ли приказки разказва, сказва и разказва

сенките разпъжда и от върколаци ни предпазва

колко тихи колко сладки майчините думи

сгушват ни, прикоткват, слепват помежду ни

дъх до дъх и слух до слух,  душа –  в душата

кой ли може да разлепи слепнат ли се времената

всяко пламъче, което в печката припламва

приказката да не свърши думите приканва

иска чуто и видяно сам само да се разкаже

всичко живо всичко мъртво, мравчицата даже

нямат край нощта животът, мъртви с живи разговарят

продължават и в съня ти щом се клепките притварят

и политат из съня си и поета с непоета,

че отколе песента е вечно недопета

приказката все не свършва – сказва и разказва

за доброто и за злото, любовта, омразата

и животът се разплисква – Балатон без излаз

и далечното е близко всичко търси своя израз

и не стигат думите за исказ...

 

11.

И макар че пътят е безпътен –

пътникът е все на път

след миражите – по-смътни, 

все по-нови – се множат.

Вятърът ли той е яхнал,

че препуска все без спир

от дома си да се махне

не намерил нийде мир

по земята – над земята

не върви – почти лети

докато запре накрая

тук, където се роди.

 

12.

Той пак е тук – невидим броди

растения и въздух светлина

до Бог го знай къде изпънал небосвода

и вред е далнина

и далнина

а пък нагазиш ли тревите

излъхва се от тях, трепти 

и с миризмите им политаш

и накъде – не питаш ти...

 

11., 15.,16.05.2017

 

* Името на родното село на поета, в което днес е музеят му  

** Името на бащата на поета

  

Поемата ,,Изказ“ е публикувана в октомврийския брой на списанието на Съюза на унгарските писатели „Magyar Napló“ в унгарския превод на Бенедек Киш.

Марин Георгиев е носител на "Ордена за заслуги" на президента на Унгария (2016).