Майсторът на светлината: ЛАСЛО МОХОЛИ-НАД

 

Не предметът, човекът е целта“изповядва световноизвестният творец от унгарски произход, който е радикално експериментираща личност, чувства се в свои води както в областта на живописта, скулптурата, фото- и филмовото изкуство, така и на промишления дизайн, графичния дизайн и рекламата.

 

Художникът, скулпторът, фотографът и писателят Ласло Мохоли-Над е роден на 20 юли 1895 г. в Бачборшод, област Бач, под името Ласло Вайс. Баща му емигрира в Америка, отгледан е от чичо си в Мохолпуста (днес Мол) във Войводина. Завършва гимназия в Сегед, учи право в Будапеща, след това става войник.

След раняването си през Първата световна война, докато се възстановява в болницата, започва да рисува и да прави военни картички. Присъединява се към обкръжението на Ендре Ади, след което посещава школа по рисуване. За пръв път прави изложба през 1918 г. в галерия „Немзети салон“, влияние му оказва творчеството на Немеш-Ламперт, Уиц и Тихани, подписва и манифеста на унгарските активисти. Симпатизира на революционерите, но остава далеч от събитията. След разгрома отива в Австрия, от 1921 г. в Берлин работи с функционалистите и дадаистите.

Като един от най-младите представители на унгарския авангардизъм скоро се присъединява към кръга „Ма“ („Днес“) на Кашак, неговите гравюри върху дърво и линорезби излизат в списание „Ма“ на Кашак във Виена, изворът им е промишленият пейзаж и движение. През 1922 г. с Кашак е редактор на унгарско- и немскоезичната книга „Нови творци“. Абстрактните му конструкции от различни материали, повлияни от Малевич и Ел Лисицки, са представени през 1922 г. в берлинската галерия „Щурм“.

В резултат на това е поканен от Валтер Гропиус в Баухаус, от 1923 г. във Ваймар, а след това в Десау той става ръководител на подготвителния курс и ателието по металообработка, а по-късно и на групата по фотография. Наред с тази дейност изготвя графични карти и типографски планове и заедно с Гропиус редактира издания на Баухаус. Книгата му „Живопис, фотография, филм“ излиза през 1925 г., студиите му са издавани в списания в Коложвар (Клуж-Напока), Будапеща и Бърно. Организира изложби съвместно с Лисицки, по това време създава най-хармоничните си маслени картини, фотограми, фотопластики и колажи, списание „Ма“ издава и един негов филмов сценарий. Светлинните си експерименти продължава с фотография, филми и триизмерни обекти.

През 1928 г. и той, заедно с Гропиус се разделя с Баухаус, отива в Берлин, на изложбата „Werkbund“ в Париж представя кинетичната си конструкция „Светлина-пространство-модулатор“, вследствие на това се ражда абстрактният му филм „Черно-бяло-сиви светлосенки“. Късометражните му филми представят градския живот, изготвя декори, светлинни и звукови ефекти за театъра на Пискатор, подготвя декори и осветление за оперни спектакли. Участва в Международния конгрес на модерната архитектура (CIAM) в Атина, преподава в Училището за приложно изкуство в Пожон (Братислава). Между 1932-1934 г. излага свои творби съвместно с парижката група Abstarction Création.

През 1934 г. бяга от нацизма първо в Холандия, а след това в Англия, занимава се с дизайн на обяви, изложби и филми, ретроспективната му изложба е представена от Лондонската национална галерия. През 1937 г. благодарение на Гропиус го канят в Америка, в Чикаго създава „Нов Баухаус“. (По това време нацистите вече са махнали творбите му от немските музеи.) Спонсорите му обаче фалират, Мохоли-Над става рекламен дизайнер, след това създава училище по дизайн. То действа от 1940 г. в Somonauk (Илинойс), в него се провежда работна терапия за ранени във войната. През 1944 г. като важен център на американския дизайн, с помощта на бизнесмени от Чикаго, училището се превръща в университет под името Institute of Design.

През 1945 г. заболява от левкемия, но до смъртта си работи върху книгата си „Виждане в движение“, духовното му завещание, където разглежда философски и духовни въпроси. Умира в Чикаго на 24 ноември 1946 година.

 

Цветовете имат различни свойства. Могат да са чисти, интензивни, тъмни, топли, студени; могат да изглеждат големи или малки, близки или далечни, леки или тежки, концентрични или ексцентрични. Дълбоките цветове изглеждат по-тежки от бледите. Най-лекият цвят е бялото, а най-тежкият – черният. Колкото по-светъл е един цвят, толкова по-голям изглежда. „Най-големият“ цвят е белият, следват го жълтият, червеният, зеленият, синият и черният. Цветовете също са студени и топли. Зелените, сините и черните са студени; жълтите, червените и белите са топли. Топлите цветове изглеждат като излизащи напред, а студените – като отдръпващи се. Очната леща не се фокусира еднакво върху всички цветни нюанси. Червеното прави окото далекогледо, причинявайки уплътняване на очната леща. Затова червеното изглежда по-близко от синьото, което прави окото късогледо, присвивайки очната леща. Възникват много усложнения, ако човек знае, че всеки цвят може да се превърне в топъл или студен при смесване с някой съседен цвят.“ (Ласло Мохоли-Над: „Виждане в движение“)

 

Като художник и фотограф се интересува от светлината, която счита за основен фактор на изображение. Компонира фотограмите си без камера върху светлочувствителна хартия, маслените му картини, изготвени върху прозрачна или полирана повърхност, създават преливащо, вълнообразно световъздействие. Стъклените му композиции са изготвени с различни техники, прозрачните му пространствени пластики, светопроменящи обекти трансформират свето- и пространственото си въздействие. Създава значими творби и в областта на рекламната графика и типографията. Избягва емоционалността, творбите му са конструктивни композиции, модели на човешкото пространствено схващане. Стремейки се да повиши културата на виждането, реформира образованието по изкуствата. Преподава не „само“ изкуство, образова цялостно човека, в резултат на което подпомага опознаването и разпространението на модерните направления в изкуството.

Основното му произведение, „От материала до архитектурата“ (1929) се гради на лекциите му, разглеждащи основите на Баухаус. Автобиографията му излиза през 1947 г. под заглавието „Abstract of an Artist. Съпругата му Сибил Мохоли-Над анализира живота и творчеството му в книгата си „Опит за пълнота“, която излиза на английски през 1950 година.

Смайващ е общественият и стопански хаос на света и интелектуалната, емоционална и духовна нищета на личността. Но няма смисъл да виним за това по-ранните поколения или отделни нации, чиито действия привидно са положили основите на днешния хаос. Причините за действията им са последствия от краткосрочни стъпки, произтичащи от липсата на въображение, от класовото им положение и обществено невежество. Дълг на нашето поколение е да посочи този факт, защото трябва да се изправим срещу предположението, че нещо съдбоносно се крие зад човешките недостатъци и зад една вредна икономическа и обществена машина; че за бедите си сме виновни не ние, а предците ни. Можем да се надяваме на подобряване на положението си само ако се разделим с метафизичните тълкувания и ги заместим с научния анализ на човешката история. Създадената от човека традиция трябва непрестанно да се преоценява, трябва да държим на нея или да се отказваме от нея, но въз основа на основни, общи потребности, а не опирайки се на погрешни идеи, които  са годни само да прикриват въпроса за обществената отговорност. С концентрирането на интелектуалните ни способности, страсти и енергии можем да си върнем потъналите в забрава основни елементи. Поколението ни не може да се  отклони от задачата да преразгледа елементите на здравословния живот, защото само с използването им като мярка можем да изясним отношенията сред които живеем.“ (Ласло Мохоли-Над: „Виждане в движение“)

Мохоли-Над вярва, че чрез предметното формиране може да се реформира обществото, и че модерната техника може да се синхронизира с изкуството: той проектира използваната и днес писалка „Паркър 51“. На Запад той е най-известният унгарски деец на изобразителното изкуство, в Унгария между двете световни войни смятат идеите му за прекалено комунистически, по-късно го считат за идеалист и утопист.

Негови творби могат да се видят разпръснати по целия свят, много негови произведения има в Музея за модерни изкуства във Виена, както и в американски музеи. През 1995 г. в Кечкемет представят негови картини, снимки и колажи, издават албума му „100 фотографии“. През 2011 г., в рамките на широкомащабна изложба в Музей „Лудвиг“, бяха показани негови творби.

Линк към статията на унгарски език: cultura.hu